Мъглата

Оня ден се качих на Витоша. Долу в ниското пътят беше обвит в гъста лепкава мъгла. Мразовито и потискащо. Околният свят беше блед и размазан - сякаш не беше на фокус.
След няколко завоя стана по-светло - през мъглата, като през матиран стъклен похлупак, пробиваше слънце, което заслепяваше очите и усложняваше шофирането. След няколко метра мъглата изведнъж изчезна. Изпари се яко дим. Горе беше прекрасен слънчев ден. Всичко си дойде на фокус.

Мъглата е добра метафора за това как, когато прекалено дълго се мислим и преживяваме в някакви тесни рамки, започваме да приемаме рутината на житейския си коловоз за единствената ни възможна реалност.
А на някакви си десетки метри над мъглата въздухът е чист и слънцето продължава да грее.
Само трябва да се изкачим по- на високо.

Какво ли щеше да е, ако можехме да погледнем живота си отвисоко, от птичи поглед, и да видим, че зад оградата, която сами сме си поставили, има друг свят, пълен с възможности.
Свят без мъгла, с ясно видими хоризонти и перспективи.