Как родителството възпитава самурайско присъствие на духа

Докато си седя на масата в кухнята и си пия биричката, Бобо притичва развълнуван, рошав, по памперс и тениска и настоятелно започва да ме дърпа за ръката.
- Тате, ела. Ела видиш. - Да видя какво? - Да видиш какво Бобо павил. Дай ръчичка, тате. Ела.
Тръгвам с леко свито сърце да видя какво е направил Бобо. Завежда ме в коридора, пуска ми ръката и с церемониален жест посочва към стената. - Виж!
Виждам. Надраскал е стената. О, не! Боядисвах я по-миналото лято. Първата ми реакция е да надам вой, обаче той е застанал до мен и ме гледа очаквателно с големите си ококорени очи, горд с творението си. Тези детски очички, втренчени в мен и очакващи одобрение, са обезоръжаващи.
Кратка пауза. Поемам си дълбоко дъх и имитирам бурен възторг: Браво, тате, страхотно e!