Как се роди Йоан

Оженихме се в средата на лятото и заминахме на меден месец. 

Е, меденият месец всъщност беше седмица и не се състоя на Хаваите, а на Южното черноморие, но всичко останало беше баш като в любовните романи: слънце, море, прекрасни залези и, разбира се, много любов - както подобава на младоженци.

И двамата бяхме спокойни, щастливи, в хармония със себе си и със света - идеален момент за зачеване на дете. 

Естествено, дълго бяхме обмисляли това решение. Жена ми е в идеалната възраст и просто е родена да бъде майка, има талант за това – в нейните ръце всички бебета спират да реват и се кротват. Аз винаги съм искал деца и съм убеден, че ще бъда добър баща. Притесняваше ме единствено недотам стабилното ни финансово положение и се чудех как ще се справяме с всичките разходи, с които е свързана появата на едно малко човече. Мисля, че всеки бъдещ баща има подобни притеснения.

Когато майка ми деликатно подпитваше за внуче (отдавна вече й било време да стане баба), аз я отрязах съвсем не деликатно, че няма нищо по-лесно то това – само трябва да имам достатъчно пари и съм готов за родител. Тя се изсмя и каза: ”Мойто момче, дете се отглежда с много любов и грижи, не с много пари. Ако чакаш да натрупаш солидна банкова сметка и тогава да ставаш баща, може да се окаже, че е твърде късно. А парите и през прага да преливат, каква полза, ако няма радост в къщата”. Мразя подобни поучения, но този път се замислих над думите й и не можех да не призная, че е права. В крайна сметка, детето е дар Божи и създаването му не трябва чак толкова да се обмисля и планира, все едно става въпрос за републиканския бюджет.

Стигнали единодушно до този извод и взели героичното решение да имаме дете, на морето двамата положихме много “усилия”, но уви, без резултат. А бяхме подбрали благоприятния от всяка гледна точка момент. Явно бебетата не ставали по поръчка!

У дома продължихме упорито с опитите, забравили за всякакви изчисления и “подходящи моменти” и съвсем скоро великото чудо на зачатието се случи. Не сме сигурни в кой точно момент, но не ни интересува – чудото затова е чудо, защото не знаеш кога ще те споходи.

Ура, ще ставам баща!

Бременността напредваше образцово, като по учебник – с всичките му там гадения в началото, с внезапното отвращение към любими храни и т.н. Дойде време жена ми да уведоми шефовете си, че ще става майка. Отнесоха се с разбиране и загриженост. В поликлиниката също беше обект на специално внимание от страна на лекари и сестри. Изобщо, всичко вървеше гладко, като в наръчника за бременни, който и двамата усилено разучавахме.

В четвъртия месец обаче черни облаци покриха розовия ни хоризонт. При едно от новите изследвания в “Майчин дом” резултатите на жена ми малко се отклоняваха от нормата и апаратът отчете риск от генетично увреждане на плода. Според специалистите нямало сериозен повод за безпокойство (!), но за по-сигурно препоръчаха да се направи амниоцентеза – метод, с който се взима оклоплодна течност за изследване и гарантирано се установяват евентуални аномалии. Не бяха съвсем категорични дали се налага, защото пък, от друга страна, при амниоцентезата имало риск от аборт. Дори беше изчислено в проценти какъв е. Ха сега де! Много добре боравеха с цифрите хората, не ще и дума, но това, от което имахме нужда в тоя момент, беше човешко отношение и разбиране, а не медицинска терминология и хладен бюрократизъм.

Консултирахме се и с други лекари, разбрахме, че изследването не е чак толкова страшно, че в “Майчин дом” имат опит и ще го направят както трябва. И те наистина го направиха много професионално, което за пореден път ме убеждава, че на родната медицина й липсва не толкова професионализъм, колкото добро отношение към пациента.

Оставаше да узнаем резултатите. Тези няколко седмици на напрегнато очакване бяха истински кошмар. Това се случи точно около коледно-новогодишните празници. Всички се веселяха, а на нас сърцата ни бяха в петите. За капак отговорът много се проточи – “Обадете се след седмица, обадете се утре, обадете се вдругиден”. Обичайното чиновническо размотаване, на което е жертва всеки, който няма късмета да познава когото трябва.

Накрая си отдъхнахме с облекчение – всичко беше наред. Вече отново можехме да се радваме на бременността както преди, да се обръщаме към бебето по име, защото вече със сигурност знаехме пола му. Така стигнахме до финалната права – последния девети месец. Но ето ти  ново изпитание – жена ми изведнъж започна да вдига високо кръвно и се наложи да влезе в родилния дом доста преди термина. 

Докато се чудехме дали ще я пуснат вкъщи за Великден, лекарите прецениха, че е по-добре да побързат с раждането, за да не настъпят усложнения и така сутринта на Разпети петък на бял свят се появи чрез секцио нашият син Йоан. Екипът на 1 АГ “Света София” направи операцията много умело и жена ми още на следващия ден беше на крака.

Последната Коледа не беше Коледа като Коледа, но затова пък този Великден ще го помним цял живот заради огромната радост, която ни донесе.

Йоан, разбира се, е най-прекрасното бебе на света и като го гледам как спи в креватчето си и се усмихва насън, започвам да разбирам истинските измерения на богатството.

*Публикувано в списание '9 месеца', август 2003, с намерението да ориентирам в ситуацията бъдещи родители с подобен проблем и да ги успокоя, както и с тайната надежда да спечелим награда. Е, награда така и не спечелихме ...